През очите на един родител, получено след Първият ни Фестивал на знанието:

„Една моя скъпа приятелка ме е научила, че когато се случи нещо добро, камбаната трябва да се бие.
Като човек, чиито деца са заедно с екипа на Галя и Рейчъл от цели 5 години вече, още от създаването на Експлораториум,предишното им начинание, (как лети това време!?) няма да изразя този път кратко възторга си от вчерашния ден…
През цялото това изминало време сме имали просто някакво доверие в хората, захванали се да правят това образование и в начините, по които го правят.
Имало е много пъти, в които сме имали усещането, че нещо или много неща боксуват или че не са окей, и тъкмо тогава те се променяха – може би с малко, но винаги за по-добро.
Разговорите с хората отсреща винаги даваха резултати. Идеите ни никога не се неглежираха, в рамките на дни до седмици те вече работеха под някаква форма и се пробваха “на практика”.
Миналата година – към края – обсъдихме един формат, в който родителите да присъстват на открити уроци и все едно те са на мястото на децата. Тази идея е вече не просто приложена, а в пъти обогатена и развита: целодневен Фестивал (празник!) на Знанието, в който се представя всичко научено, включват се и се представят всички деца, всички учители и всички семейства… Wooooow! Цялото училище ври и кипи, тече подготовка от седмици, а всеки от “замесените” е дал просто най-доброто от себе си…
Това, в което ни въвлякоха Пътеки вчера, по невероятен и неочакван начин се припокрива с нещо, което правехме като студенти по архитектура и което се наричаше Ателието. Всички студенти от този експеримент показваха всички свои проекти на т.нар. публични защити, пред хора от практиката, с открити обсъждания. (Ако някой си представя така нормалното архитектурно образование, то не е такова, за съжаление… ).
Тогава кипеше денонощна работа и никой не отбиваше просто номер, всеки даваше най-доброто от себе си. Гледахме едни от други и всеки искаше да е различен и да е повече. Малките курсове учехме директно от по-големите, те пък ни ползваха за какво ли не – хамалогии по презентирането на табла и чертежи… Нямаше немотивиран човек, просто не можеше да вирее в тази среда. Е, имаше обаче припаднали от прекаляване с кафета и недоспиване… 
Вчера съвсем неочаквано усетих същата енергия в децата и в учителите. Галя сподели с мен в края на деня, че за първи път след такова целодневно усилие и след среща с толкова родители (за сравнение с родителските срещи си говорехме) се чувства свежа и пълна с още повече сила, вместо смазана…
Мисля, че усилията на целия екип са дали един невероятен – като потенциал – резултат. Той не е просто филмчета, проекти и тетрадки. Той е успешен, мотивиращ и реално въвличащ всички процес. Ето на това казвам искрено и от сърце Браво!
И за първи път от тези 5 години дълбоко си отдъхвам, и за първи път си казваме не просто, че сме избрали по-малкото зло за децата си, а че сме избрали най-най-доброто.
А най-хубавото е, че най-хубавото винаги е някъде напред и тепърва предстои – ето, от понеделник започва следващата Голяма тема, и всеки ще знае, че колкото повече научи и покаже, и колкото е по-дълбоко и оригинално, толкова по-сладко ще е усещането на финала, на следващия Празник…
След още няколко години малките направо ще стъпват на раменете на големите деца, качеството рязко ще дръпне дори само благодарение на този факт, че децата гледат едно от друго и се “копират”, както казват моите  Всеки добре представен продукт ще вдига летвата по естествен начин и децата неусетно ще напредват с лекота във все по-дълбоките води. Комиксът на Лора от вчера беше върхово постижение, така изпипан и красив – а за следващия Празник ще е вече заявка за ниво, и предизвикателство за покоряване от нея но и от всички с ново и по-добро постижение.
Както се пее в една любима песничка: “…еееех, предвиждам такъв живот, че само си викам – дано!“
Благодарим от сърце, Пътеки, за вчерашния истински Празник!“